ЦЪРКВАТА НА ХРИСТОС Е ЕДНА

 Интервю с пастор Румен Борджиев

Интервюто е публикувано в списание

“Християнство и култура” брой 2 от 2009г.

 www.hkultura.com

Пастор Румен Борджиев е потомствен протестантски вярващ. Пастор е на Евангелска петдесятна църква в кв.Подуяне от 1990 г. Той е зам.председател на Съюза на евангелските петдесятни църкви в България, а също и зам.председател на Управителния съвет на Обединени евангелски църкви. Румен Борджиев е женен, брак от който имат дъщеря и син.

проф. дфн Георги Каприев: Пастор Борджиев, бих искал в началото на този разговор да запознаем нашите читатели с възникването и общите принципи на Петдесятната църква, тъй като това не е кой знае колко известно у нас. Как възниква петдесятното учение в рамките на християнството?

п-р Румен Борджиев: Преди всичко искам да кажа, че петдесятните църкви са част от големия протестантския клон на християнството. Най-вече те са свързвани с присъствието и проявлението на Святия Дух на Бога. Не бива да търсим възникването на петдесятната доктрина в нашето съвремие. Тя има библейски корени и произход. Още по време на Своя земен живот Христос обещава на учениците Си, че след като се върне на небето ще им изпрати ¥lloj par£klhtoj, друг Утешител, идентичен с Него заместник. В Деяния на апостолите 2 глава четем, че петдесет дни след Христовото възкресение и десет дни след Неговото възнесение, на иудейския празник Петдесятница Той изпълнява Своето обещание като изисква от Бог Отец и изпраща на учениците Си третото лице на Божествената Троица Бог Святи Дух. Вследствие на което, всички присъстващи в Горницата приемат Святия Дух и като белег започват да говорят чужди езици.

        Това събитие разтърсва силно жителите и гостите на Йерусалим надошли на празника. Всички те проявяват голям интерес. От страна на религиозните кръгове се оформя една сериозна духовна опозиция. Хвърлят се обвинения, че това е една новозараждаща се секта. Но в действителност това е началото на новозаветната Христова Църква на земята. Коренът на петдесятната доктрина е там, а не както някои смятат, че е възникнала преди около един век.

Като паралел, искам да спомена за изявленията на някои, които казват, че Израел като държава съществува от 14 май 1948 г. Като определена форма на държавно управление да, но като страна, като държава в по общ смисъл, тогава е извършено само нейното възстановяване а не създаване, защото знаем, че Израел е съществувала и то с много по-мощно величие, още по времето на Давид, на Соломон... Така че, когато говорим за петдесятното движение в съвременната му форма, това е само възстановяване на онзи облик, който Църквата е имала през I, II, III в., да кажем условно – до 313 г., когато християнството се приема за една от официалните религии в Римската империя. Въпреки това, има сведения, че през всички векове са съществували петдесятни проявления на отделни вярващи.

Г.К.: Под „петдесятно учение” трябва да разбираме...

Р.Б.: Това е библейската формула за кръщение в Святия Дух с говорене на непознат език. Тук нямам предвид петдесятното движение като деноминация, като църкви, или като структура. По-скоро, като проявление на Святия Дух в живота на вярващите, по начин, по който Христовите апостоли го приемат на иудейския празник Петдесятница и го практикуват и по-късно в живота си. Това, което и днес се практикува от над половин милиард души на земята.

Г.К.: Все пак: прави се някаква разлика между Петдесятничество и Петдесятна църква. Има тринитарни и унитарни петдесятници, тоест такива, които тълкуват Бог като Троица и такива, които схващат Бога като монада, като монадичен Бог. Доколкото разбирам, вие представлявате тъкмо тринитарното схващане.

Р.Б.: Петдесятните църкви в света са тринитарни, убедени в библейското триединство: Отец, Син, Святи Дух. Факт е, че през годините са възникнали учения, които не трябва да бъдат разглеждани като чисто петдесятни, или протестантски, а по-скоро като учения извън канона на Библията. Това са еретични учения, които както знаем, се зараждат още през първите векове на Църквата, като някои от тях под една или друга форма са навлезли и в някои протестантски църкви. Ако трябва да бъда точен, в САЩ наистина има движение, което се нарича петдесятно, но всъщност не принадлежи към никоя от официалните петдесятни църкви. Тези хора изповядва Jesus only, унитарианството, като отричат божествеността по начина, по който Библията изявява Бог – Отец, Син и Святи Дух, като единна  Троица.

Г.К.: Ако заговорим вече за Петдесятната църква като структура, тя се, появява, разбира се, в рамките на протестантството...

Р.Б.: Възстановяването на петдесятното учение в съвремието става в протестантството в началото на ХХ в. Има доказателства обаче, че в Европа, вярващи са приемали кръщение в Святия Дух с говорене на непознат език, още през втората половина на XIX в. Но вече като масово проявление от страна на вярващите и групирането им в общества и църкви, а след това в деноминация, наистина следва да се говори в началото на ХХ в. Така че, Святият Дух е обещан за всички вярващи в Бога, през всички векове, а не както някои твърдят, че това е било необходимо само за I век и то с цел да се проповядва Христовото благовестие в Йерусалим на гостите от другоезичните народи дошли на празника Петдесятница.

Г.К.: А как се появява Петдесятната църква в България?

Р.Б.: В България можем да говорим за поява на петдесятното движение още през 1920/21г. По това време, руски емигранти от САЩ, преживяли кръщението в Святия Дух решават да се завърнат в родината си и да предадат тази библейска истина и на своите сънародници. Но поради обясними по онова време причини, им се отказват входни визи и те пристигат в България, специално в Бургас. Тук в Евангелската църква, те започват да проповядват за кръщението в Святия Дух и Бог започва да благославя. След това те навлизат и в страната, в Сливен, Ямбол, Варна, Стара Загора, Пловдив, София... Така в рамките на пет-шест години има образувани около десетина петдесятни църкви. През 1928г. вече се учредява Съюз на евангелските петдесятни църкви в България, а през 1934г. Петдесятната деноминация влиза в състава на ОЕЦ (Обединени евангелски църкви – Алианса на евангелските църкви в България).

Г.К.: Вие избягвате да говорите за Петдесятна църква в България, а говорите за петдесятно движение и наричате ‘църква’ всяка поместна църква...

Р.Б.: Да. ̓Ekklhsίa е обществото от вярващите хора. Никъде в Новия завет думата  ἐkklhsίa, не е употребена за сграда, за храм, или за молитвен дом, а винаги за избрано общество от повярвалите в Бога хора. Така че, по света има много отделни, местни църкви, но всички те представляват Едната Христова Църква на земята, защото Църквата на Христос на земята е една. Тя надминава границите на протестантските, на католическите и православни църкви. За мен тя е истинската, Христовата църква. Така че, аз ако и да се числя към местна петдесятна църква, гледам на християнството като на цялостна Христова църква. За мен не кръщението в Святия Дух определя дали даден човек принадлежи на Христовата църква, а по-скоро новораждането и кръщението във вода – това е което прави човека духовно жив или част от духовното тяло на Христос.

Г.К.: Все пак, църквата има многовековна история в лицето на Православието и Католицизма, така че винаги се търсят приликите и разликите с тях, когато се заговори за другите църкви. Нека тръгнем с тайнствата. Известно е, че част от протестантските църкви не приемат тайнствата, някои пък ги приемат – всички или само част от тях. Какво е отношението на Петдесятната църква?

Р.Б.: Според мен има проблем в понятието ‘тайнство’. Никъде в Библията не откриваме точно определение на това понятие и още по-малко критериите, които да определят дали дадена християнска практика е тайнство, или не. Така че, ако има разлика между църквите, кое се приема за тайнство и кое не, то е поради определението на понятието ‘тайнство’.

Г.К.: Must»rion, тайна, тайнство. Тайнството е нещо, в което непременно присъства божествеността, божествената сила, видим акт, чрез който се дава невидимата спасителна благодат. Тайнството е придаване – с посредничеството на църквата и нейните служители – на духа, благодатта, дадена като дар на църквата. Ето затова първоначално католическата църква, а после – с известни уговорки – и православната, приемат седем тайнства за безвъпросни: кръщение, миропомазване, евхаристия, покаяние, свещенство, брак, елеосвещение. Сигурен съм, че вие приемате поне кръщението и причастието като тайнства. За брака не зная...

Р.Б.: Не, бракът не, защото там Бог присъства, Той е, Който благославя, но не в онзи истински смисъл на тайнство.

Мисля си, че понякога определени християнски общества неусетно преминават от понятието тайнство към мистичност. И ако погледнем реално към Католицизма и Православието, ще открием, че доста в техните практики и обряди  наблягат на тази мистичност. Но, реално учението на Христос и живота на Неговата църква през първите векове е бил много по-опростен, естествен и открит. Нека да погледнем към самия Христос. Той не се представи на света като някаква тайнствена и мистична личност, а съвсем открито и естествено застана на брега на Галилейското езеро и говори думите на вечния живот на събралите се рибари. Тогава защо, ние като Негови последователи, трябва да обличаме в мистичност духовните практики в църквата. Аз съм убеден, че ако днес Христос е на земята, ще води един много по-опростен и естествен духовен живот, от този, който виждаме да е канонизиран в доста от църквите.

Г.К.: Свещенство, разбира се, в смисъла на Православието и Католицизма, при вас няма.

Р.Б.: По-скоро искам да говоря за ръкополагане в сан, отколкото за свещенство в някаква обща форма. Нека пак да погледнем към Библията! Там реално има две ръкополагания. Едното е презвитерско, другото е дяконско. Презвитерското е в посока на служението със словото, в молитвите, в кръщението, в евхаристията, във венчавките... Презвитерите, могат да има различни служения: апостол, пророк, благовестител, пастир, проповедник, мисионер, учител и т.н. Докато дяконското е повече в помощната, в социалната и материална сфера от живота на църквата, затова се и казва „diakonos” – служител. Така го откриваме първоначално в живота на ранната църква. Някога, апостолите казаха на вярващите в Йерусалим: братя, изберете измежду вас седем души с одобрен характер, изпълнени с Духа и с мъдрост, които да поставим на тази работа (раздаването на ежедневните потребности за вярващите), а ние ще постоянствуваме в молитвата и в служение на словото – Деян.6:4. Тогава се казва, че апостолите се помолиха за избраните мъже и ги ръкоположиха за първите дякони. Разбира се, че дяконите могат да извършват някои от свещенослуженията на презвитерите, но като техни помощници, или упълномощени от тях. Ако трябва да търсим някакъв аналог от епохата на Стария завет, можем да погледнем към служенията на свещениците и левитите в храма. Така че, в доста от петдесятните църкви се практикува тази двустепенна форма на ръкополагане. Но съм длъжен да спомена, че има и не малко петдесятните общества, които практикуват и тристепенната форма на ръкополагане, и пастор, в смисъл на „επίσκοπος” – епископ, на духовен надзорник над църковното общество.

Г.К.: А изповедта? Как стоят нещата с изповедта в Петдесятната църква?

Р.Б.: Никой не трябва да отрича нещо, което е библейско, а определено изповедта е учение на Библията. Тук искам да цитирам апостол Иаков, който казва: изповядайте един на друг греховете си и молете се един за друг, за да оздравеете. Трябва да знаем, че изповедта има за цел да изяви скрития грях на човека, да го направи публично достояние, за да бъде той намразен и вече да не бъде практикуван. Изповедта помага на човека да преживее, ако е нужно, дори и срама заради греховното си деяние. Така че, тя е едно от мощните духовни оръжия, които Христос е завещал на вярващите в борбата с изкушенията на дявола. Дори изповедта трябва да бъде разглеждана, като съставна част от цялостното покаяние на човека.

Г.К.: Затова изповедта се прави пред цялата общност?

Р.Б.: Начинът на практикуване е различен. Ако даден грях касае само изповядващия се и той желае, може да го изповяда пред цялата църква. Но има грехове свързани с други хора, които не биха желали да дадат своето съгласие за публичност. Така че, изповедта може да стане и пред един човек. Но този човек трябва да бъде духовно силен, който да запази в тайна споделеното, а най-вече да поеме и отговорността на духовен наставник...

Г.К.: Но не задължително пастор?

Р.Б.: Разбира се, че може да бъде и пастор, но не е задължително. Пак искам да цитирам апостол Иаков: изповядайте ЕДИН НА ДРУГ греховете си. Тук обаче искам да отбележа че този, пред когото се прави изповедта, не може да прости греха. Това може да направи само Бог, а определено Той няма Свой пълномощник на земята, който да опрощава грехове. Аз мога да простя греха на някой, който ме е обидил лично, понеже грехът му е и спрямо мен, но греха като духовно деяние – Словото ясно ни казва – може да бъде простен единствен и само от Бог.

Г.К.: А онова: каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата.....

Р.Б.: Не мисля, че тези думи на Христос трябва да се тълкуват буквално в смисъл, че дават право на служителите да прощават грехове. А, по-скоро, че ако ние „развържем” хората от това, с което те са се провинили спрямо нас, ще бъдат съответно развързани и от Бога на небето. Апостол Павел пише до църквата в Коринт по повод на някой, който се е провинил и му е била наложена дисциплинарна мярка: а на когото вие прощавате нещо, прощавам и аз – 2Кор. 2:10. Истина е, че повечето грехове които извършваме, не са само към Бога, но и спрямо ближните. И Христос иска да ни внуши, че ако ние ходим в любов и се приемаме един друг и си прощаваме един на друг, то и Той ще прости на нас.

Г.К.: Нека сега обърнем внимание на причастяването. Забелязал съм, че при вас всеки от вярващите се причастява сам, сам взима причастието.

Р.Б.: В Библията нямаме, как да кажа, требник, който да ни казва нещо по този въпрос. Дори има установени практики, които през годините могат да бъдат променяни, стига да не се излиза извън постановленията на Божието Словото. Къде и как да се практикува кръщението, причастието, венчавката..? Понякога християните издребняваме в отделни детайли и достигаме до положението на фарисеите, които Христос изобличаваше много остро. Според мен, за Бог е важна вярата и вътрешната нагласа на човека, а не толкова второстепенните детайли на самия ритуал, които понякога се поставят на по-предна позиция от същината. Разбира се, във всяка църква трябва да има установен ред, за да не се омаловажава и обезценява самият обряд, но в никакъв случай това не трябва да бъде за сметка на същината.

Това, което ние практикуваме при причастието, е общо благославяне от презвитерите на хляба и виното и след това те ги раздават на присъстващите вярващи в църквата...

Г.К.: Мен ме интересува не технологията, а как се тълкува причастието. Има различни варианти. Има ли действително присъствие на Христа в хляба и виното или причастието е само един символ или спомен? При Лутер ще чуем, че става дума по-скоро за символ, докато Православието и Католицизмът ще кажат, макар и по различен начин, че в причастието има действително или реално присъствие на Бога.

Р.Б.: Относно хляба и виното, ние приемаме повече Лутеровото убеждение: че става дума за символи, а не за буквално преобразяване или трансформиране на хляба в плътта и на виното в кръвта на Христос. В обратния случай, ако този хляб е самото тяло на Христос, би трябвало него да го разчупваме всеки път. Някои тълкуватели наблягат буквално на думите на Христос на Тайната вечеря: това е Моето тяло..., това е Моята кръв... Обаче аз питам: на тайната вечеря този хляб, който Христос разчупи, наистина ли беше Неговото тяло, след като Той още не беше пожертван на кръста? Според мен, Христос тук влага идеята за символиката, макар да не го казва директно. Той сочи към хляба и към виното и иска да каже: вижте, открийте Мен в тях...

Г.К.: Момент! Този спор е проигран в девети и единадесети век на Запад. Друго е тълкуването. Разбира се, никой не смята, че се поглъщат буквално плътта и кръвта Христови, че се яде и пие буквално Христос. Това много отдавна е преодоляно като несериозно. Онова, което сериозно се говори, е, че това са хляб и вино. Въпросът е как в тях действително или реално присъстват тялото и кръвта Христови. И тогава католическото тълкуване ни казва, че Божествената същност като проста и неделима на отделни качества, приема акциденциите на хляба и виното, за да бъдат те достъпни за сетивата на човека и да се причасти той към Бога, докато православните казват: силата Божия, неговата природна енергия е в тях и затова Той е там действително. Божествеността обаче присъства и при двете тълкувания в причастието действително. И сега питам: това ли приемат петдесятните вярващи или по-скоро интерпретацията на Лутер, който казва: това е спомен...

Р.Б.: На първо място Господната вечеря е споменът за това, което Христос направи за грешника на кръста. Христос казва: това правете за Мое възпоменаване. По време на самото причастие, вярващият следва да си спомни, че е бил духовен роб на Сатана и чрез Христовите страдания и смърт на кръста и възкресението Му от гроба е получил освобождението от греха и спасението от Ада. Да си спомни и за цената която е била платена от Божия Син чрез Неговото тяло и кръв за това духовно освобождение.

        Разбира се, че има и втори много важен момент по време на самата Господна вечеря и това е съпричастността, или отъждествяването с Христос. Така както Той невинният и свят Бог дойде и се отъждестви с грешния човек, така сега грешният човек се отъждествява със святия и праведен Бог. Така че, хлябът и виното, не са и само едни обикновени символи, но в тях трябва да се види олицетворен самия Христос, с Който преподновяваме своето духовно единение. И във всичко това активно участва вярата.

Г.К.: Сега: за водното кръщение. То е, разбира се, също библейски засвидетелствано, и то гръмотевично. И вие го практикувате. Тук обаче се появява един проблем. В отношенията между Православието и Католицизма и, доколкото знам, между Католицизма и някои от протестантските деноминации, кръщението се зачита взаимно. При евентуалното конвертиране се прочита една формула, която променя деноминативната определеност. Доколкото обаче знам, в Петдесятната църква се практикува второ водно кръщение. Пример: кръстен в Православната църква, влизайки в Петдесятната, се подлага на второ водно кръщение...

Р.Б.: Мисля, че тук не трябва да говорим за първо и второ кръщение, а за библейско издържано и библейски неиздържано кръщение. Искам да бъда разбран много ясно. Навсякъде, където в Новия Завет се среща думата „баптизмо”, тя винаги е употребена на второ място. Винаги преди това стои „който повярва”, „който се покае”, „който приеме Христос за Спасител”... Ето, самия Христос казва: който повярва и се кръсти, ще бъде спасен. Той слага кръщението като елемент от цялостното спасение на човека, но то винаги стои на второ място. За да бъде човек кръстен, трябва да има вяра, вече да се е покаял за греховете си и вече да е решил да следва Христос до края на живота си. Трябва да знаем, че само по себе си кръщението не прави човека християнин, а новорождението на неговия дух. Независимо към коя църква се числи даден вярващ, ако той е новороден от Божия Дух и след това се кръсти, той е християнин.

Г.К.: Тоест, ако кръщаваме едно двегодишно или четиридесетдневно дете...

Р.Б.: То още няма лична вяра. Освен изповед на вяра, водното кръщение е и завет с Бога. Не мога да отида и да подпиша от името на моето тригодишно дете кредит от банката и да обещая вместо него, че то ще го изплаща по-късно в живота си...

Г.К.: Но, бидейки тайнство, кръщението на това дете е извършено в името на Отца, Сина и Светия Дух. Не възниква ли от тук сериозен богословски проблем?

Р.Б.: Не, защото това не е съзнателен акт на самата личност. Фактът, че след смъртта всеки един от нас лично ще застане пред Бога, означава, че и сега лично всеки трябва да вземе решение за своето кръщение. На последния съд пред Бога няма да бъде нито кръстника ни, нито свещеника ни или пастира ни. Между нас и Бог тогава ще бъде само Неговото Слово. Заради това Библията ни учи, че водното кръщение във всички случаи трябва да бъде в съзнателна възраст. Кръщението е наистина тайнство, но въпреки това, то е недействително и пред Бога, и за човека, ако е извършено в несъзнателна възраст. Дори си мисля, че има нещо отрицателно и негативно при кръщаването на бебета и деца в несъзнателна възраст. Ако по-късно в живота на такъв човек му говорят за Бог, за Христос, за вечния живот, той със самочувствие заявява: аз съм християнин, защото още като бебе съм бил кръстен. А това, че не живее с вяра в Бога, че не се моли, че не чете Библията, че не посещава църква, че не се причастява, че не води богоугоден живот...? Или всички тези неща нямат значение? Или той просто си е християнин с един ритуал извършен над него без неговата свободна воля...!? Според мен, при тези случаи има много голяма опасност човек да премине във вечността, без да се е примирил с Бога.

Г.К.: А предприема ли се второ водно кръщение при влизането в Петдесятната църква в съзнателна възраст, идвайки от друга деноминация?

Р.Б.: Да, когато това кръщение не е било на основата на истинска вяра в Бога. Един действителен случай от практиката: дойде преди време човек, който вече беше повярвал в Бога и поиска да бъде кръстен. Попитах го дали няма кръщение. Той ми каза, че има. Попитах го кога, дали като бебе, или в съзнателна възраст. Той ми каза че е бил в съзнателна възраст. За мен това вече е много сериозен въпрос, защото Библията казва: един Господ, една вяра, едно кръщение. Тогава го попитах, а защо въпреки това иска отново да бъде кръстен. Той ми разказа, че първото кръщение е било поради факта, че е трябвало да кумува на сватба, но свещеника не му разрешил понеже не бил кръстен. И тогава те го кръстили, но без да знае за какво точно става въпрос. Но казва, че сега след като е чел Библията и е повярвал истински в Бога и Го е приел за свой Господ на живота си, иска да направи своя личен завет с Бога, на основание на вяра.

Г.К.: А ако кръщението е прието от верски позиции?

Р.Б.: Този въпрос вече би трябвало да се остави на личното убеждение на самия човек. След като го е направил макар и в друга църква, но с истинска вяра и в съзнателна възраст, такова кръщение наистина е библейско. Оттук нататък, самия човек трябва да реши дали приема кръщението за реално, или иска след като е бил наистина новороден духовно да бъде кръстен отново. Но не кръщение на всяка цена само защото идва от друга църква, или друга деноминация.

Г.К.: Нека изтълкуваме това ново раждане!

Р.Б.: Въпреки че съм петдесятен пастир и въпреки, че има половин милиард население с кръщение в Святия Дух с говорене на непознат език по библейския модел описан в Деяния на апостолите, никога не съм твърдял, че кръщението в Святия Дух прави човека християнин или че то е входната виза за небето. Не смятам, че ако някой не говори чужди езици, той не е християнин и че не може да бъде спасен за вечността. Много ясно, когато Христос говори за кръщението в Святия Дух, каза едно единствено нещо: ще приемете сила, когато дойде върху вас Святият Дух. Значи, кръщението в Святия Дух с белега говорене на непознат език, е сила за служение. Всеки, който казва нещо повече от това или пък по-малко, излиза извън контекста на кръщението.

Г.К.: Тоест той не е, така да се каже, аристократ сред християните, а по-скоро е натоварен с по-тежка отговорност? Но относно тези езици имам – как да кажа и интелектуално, и емоционално притеснение. Знам, виждал съм такива случаи. За мен при това остава много странно как се изготвя критерият за различаването между силния емоционален порив, който би могъл да ме направил да изпадна в такова състояние, и силата на Духа, за която говорите. Защото – проговорил език, питал съм и хора от вашите среди, проговорил, но той самият не е наясно какво произнася. Къде минава границата? Пак казвам: че е възможно с мошенически цели някой да се престори, е ясно, но сега не говоря за това. А за случая, в който човек съвсем искрено, по силата на позитивен емоционален устрем и защото около него се случват подобни неща, изведнъж тръгва и артикулира пет думи или изречения. Къде е яснотата, която ми казва: да, това е от Духа, а онова под влияние на емоцията?

Р.Б.: Присъствал съм на стотици кръщения в Святия Дух и съм виждал сигурно десетки хиляди хора, кръстени в Святия Дух. За мен нещата са изяснени що-годе. Не мога да твърдя за безпогрешност във всеки случай. Но! Искам да започна от връзката с емоционалността, която е като че ли най-неразбираема от хората встрани. От факта, че ние сме създадени с ум, чувство и воля, когато човек получава кръщението в Святия Дух с говоренето на непознат език, участва цялата му душа. Духът и душата, включително и тялото, защото човекът е изцяло едно. Така че и емоционалността у човека е докосната. Няма обаче човек, при когото ум, чувство и воля да са идеално балансирани. Това би бил най-добрият вариант, но почти не се среща. Така че и самите преживявания се „оцветяват” през специфичната душевност на човека, в зависимост от това дали е по-емоционален, по-волеви или по-силен умствено. Кръщението в Святия Дух не може да бъде прието без емоционалността му. Все пак, това е самият Бог, третото Лице на святата Троица, Който слиза, докосва, изпълва душата на човека и заживява в него. Духовният свят е нещо повече от това, което можем да видим и да чуем, а той се преживява и с чувствата. Понякога отстрани това изглежда по-скоро като емоционално преживяване, отколкото реално изпълване с Духа.

Г.К.: И все пак, не се ли предвижда вариант, в който някой присъстващ се увлича от ставащото с другите, така че да е изпълнен не с духа Божи, а да е повлечен от духа на случващото се, на присъстващите?

Р.Б.: Разбира се, че е възможно в такава обстановка човек да бъде увлечен, но не може да се говори за някакво нереално, фалшиво кръщение в Святия Дух. Аз си мисля, че първото кръщение в Святия Дух на Петдесятница беше трудно разбираемо и за самите апостоли, както и за хората около тях, които бяха толкова впечатлени от техните проявления. Някои ги наричаха „луди”, други „пияни”...

Говоренето на непознат език при кръщението в Святия Дух е дадено като белег и доказателство, че наистина Божият Дух вече обитава в самия човек. Това го виждаме като описание на няколко места в Библията. Дори св. апостол Павел отделя специално място в своето първо послание към Коринтяните, с което не им забранява да говорят непознати езици, а ги съветва как да практикуват тази дарба на Божия Дух, като казва: не забранявайте да се говорят езици, аз говоря повече от всички вас, но нека не бъде от всички едновременно в църквата. А някои тълкуват тези думи на апостола едва ли не като забрана, противопоставяне срещу кръщението в Святия Дух.

Г.К.: Схващам, че говоренето на чужд, непознат език е за вас дар на Духа, чрез който се засвидетелства приемането на духовно кръщение. Или по-скоро това е знакът на това кръщение. Тоест говоренето на чужд език е възлово, ключово за Петдесятната църква.

Р.Б.: Да, обаче говоренето на непознат език не е най-същественото в самото кръщение. Той е само белега, доказателството за нещо много по-съществено. И това е самото присъствие на третото лице на Бога. Аналогията, която искам да направя е като дипломата и знанията, които даден студент придобива примерно във Философския факултет. Разбира се, че дипломата е важна, но по-важно от нея са знанията, които даден студент е придобил, а дипломата само доказва тяхното наличие. Въпреки че има християни, които акцентуват повече върху феномена говоренето на непознат език, а не толкова върху Святия Дух, но по-важното тук е кръщението, потопяването в пълнотата и силата на Святия Дух. И пак казвам: сила за служение, за благовестие, за изграждане на църква, за водене на чист и свят живот, за успяване във вярата.

Г.К.: Ето, това исках да питам. Апостол Павел [1Кор. 12:4-10], в кореспонденция с пророк Исайа [11:2-3], казва: различни са даровете, има дар на знание, дар за езици, дар на мъдрост, на разум и т.н. Това как се приема? Не се ли фаворизира в случая един от даровете?

Р.Б.: Терминологично в Новия Завет това е напълно изяснено. Там, където се говори за кръщението в Святия Дух, се говори за дар (в единствено число) и се употребява думата, dwreά. А където се говори за дарбите на Святия Дух, винаги се говори в множествено число и там вече се употребява думата cάrij, carίjmata. Разбира се, че една от деветте свръхестествени дарби на Святия Дух за които говори апостол Павел в 1Кор. глава 12 е дарбата говорене разни езици, но това е различно от дарът dwreά – кръщението в Святия Дух, съпроводено с говорене на непознат език. Така че, едно е дарът, кръщението в Святия Дух, друго са дарбите на Святия Дух. Никой не може да има която и да е от дарбите, ако няма дара – кръщението в Святия Дух с говорене на непознат език, защото всички тези дарби се реализират от Святия Дух, Който идва и остава да живее в човека с духовното кръщение. И тук искам да изтъкна един недостатък на някои петдесятни вярващи, които приемат кръщението в Святия Дух и спират до там, без да осъзнават, че това всъщност не е таванът, а само основата на един изобилен духовен живот в пълнотата и силата на Святия Дух.

Г.К.: Добре: вярващ, член на общността, който не получава духовно кръщение, това възможно ли е?

Р.Б.: Разбира се, че има вярващи в петдесятните църкви, които нямат кръщението в Святия Дух.

Г.К.: С това се движа към въпроса за второто рождение. Пред този човек има ли риск по пътя към спасението?

Р.Б.: Пак се връщам към темата за новорождението. Кръщението в Святия Дух не допринася с нищо към моментното спасение на човека. Въпреки че в някои крайни петдесятни общества може да се срещне тълкувание, че ако даден вярващ няма кръщение в Святия Дух с говорене на непознат език, той не е спасен. Това становище е библейски незащитимо. То може да бъде оборено с ясни примери от Словото. Например: когато апостол Павел отиде в град Ефес, се срещна с дванадесет човека, на които зададе директния въпрос: приехте ли Святия Дух като повярвахте? А те му отговориха, че даже не са чули за Святия Дух. Те дори нямаха и правилното водно кръщение. Тогава той ги кръсти наново и след това положи ръце над тях и те приеха Святия Дух и започнаха да говорят на непознати езици (Деян.19). Ако кръщението в Святия Дух е част от спасението на човека, означава, че апостолът е кръстил не спасени хора, нещо, което той не би допуснал. Подобен случай имаме описан и в Деян. глава 8. Така че, библейски, кръщението в Святия Дух не представлява спасението на човека, нито е съставен елемент от него. Присъствието на Святия Дух в човека може да помага за съхраняването на вече придобитото спасение чрез вяра, но не е правилно да се твърди, че то е самото спасение. По-скоро аз бих се съгласил да приема водното кръщение като елемент от цялостното спасение на човека, защото Христос казва: „който повярва и се кръсти, ще бъде спасен”, отколкото кръщението в Святия Дух. Никъде, на нито едно място в Библията не се казва, че който няма кръщение в Святия Дух, няма да бъде спасен. Въпреки че някои тълкуват думите на апостол Павел, който казва: ако някой няма Христовия дух, той не е Негов, като поглеждат именно към кръщението в Святия Дух. Но тук аз имам коментар: в деня на своето възкресение Христос се яви на учениците Си при заключена врата и каза: мир вам! И след това духна върху тях и каза: приемете Святия Дух! В този момент той им предаде от Святия Дух, като на същите тези хора, четиридесет дни по-късно в деня на Своето възнесение, им казва: стойте и чакайте изпълването със Святия Дух! Значи тези хора бяха получили някакво присъствие от Святия Дух в живота си, но те още не бяха кръстени в Него, не бяха изпълнени до краен предел, нещо, което Христос им даде на Петдесятница. Така че явно, апостол Павел с думите си за Христовия Дух има предвид онова Негово присъствие като новораждане. Аз съм абсолютно убеден, че не без кръщението в Святия Дух, а без новорождение човек не може да бъде спасен за вечността. Нека да си спомним какво каза Иисус на иудейския равин Никодим, записано в Йоан 3: ако не се роди някой отново (или: отгоре), не може да види Божието царство. Ето, новорождението е онази входна виза за небето, а не говоренето на непознат език придобито при кръщението със Святия Дух!

И тук вече отиваме до големия въпрос за новорождението на човека, какво означава и как практически се получава. За да разберем истинския му смисъл, трябва да осъзнаем какво точно се случи в Едемската градина при дървото за познаване на доброто и злото. Тогава, когато Ева и Адам ядоха от забранения плод, те не умряха физически, а духовно. Божият Дух, който беше поставен да осъществява непрекъсната връзка на общение с Бога вече си беше отишъл от духа на човека. Връзката с Бога вече беше прекъсната. Така че, ако от тук насетне човека умре физически, Святия Дух вече го няма в него, за да „заведе” душата му при Бога в небето. И сега, за да има човек надеждата, че след края на своя земен път ще бъде за вечността на небето, трябва отново Божия Дух да се завърне в него. Това Христос нарича ново, или повторно, духовно раждане на човека. Затова и Той каза на Никодим: ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство.

Следователно, не членуването към една или друга църква, не практикуването на някои обряди и ритуали, дори не кръщението само по себе си, а  новорождението е актът на спасението. Новорождение, което се извършва именно от Святия Дух на Бога. Той е, Който изобличава човека за грехове, довежда го до покаяние и след това го новоражда. Тогава става и възстановяването на прекъснатата връзка с Бога и човек оживява духовно. Такъв човек вече има вярата, че греховете са му простени и че той е спасен от вечното осъждане на Ада. Сега вече, този опростен грешник може да направи завет с Бога чрез кръщението и да иска от Бога и кръщението в Святия Дух като сила за служение.

Г.К.: Понеже става дума за спасение в два смисъла: единият е този, за който говорихме досега, за спасението тук, а другият отнася понятието към вечния живот, пребиваването в него, искам да питам: какво точно влага Петдесятната църква в изрази като: „Второ идване на Христос и последен съд”, „ново небе и нова земя”? Има ли нещо специфично в нейното учение?

Р.Б.: Нека преди това да кажа няколко думи какво трябва да се разбира под понятието спасение на човека. Когато говорим за спасение на грешника, трябва да се разбира отмяната на неговата участ за вечността в пъкъла, на която, между впрочем, поради първородния грях на Адам и Ева, всички хора са обречени. И сега: Божието Слово говори за три аспекта на спасението на човека. Първият е спасението на целия свят чрез Христос на кръста. Тук, в потенция, целият свят е спасен. На второ място се говори за конкретното спасение на отделната личност, когато човек повярвал в благовестието, се покайва за своите грехове и бива новороден от Святия Дух. Третият аспект е окончателното спасение, когато човек, привършил вече своя земен път, премине в духовния свят, където няма никаква опасност да изгуби своето спасение. Третият аспект на спасението завършва с възкресение на мъртвото тяло на човека, когато и духът и душата и тялото отново са заедно, но вече в Божията слава в небето.

Г.К.: А тялото? Какво разбираме под тяло след това възкресение на мъртвите?

Р.Б.: Библията говори за две възкресения на човешкото тяло – първо възкресение – възкресението на праведните, и второ възкресение – възкресение на нечестивите. Явно, че независимо къде човек ще бъде за вечността, той е „обречен” да бъде със своето тяло. Какво е възкресенското тяло? Мисля, че най-добрият пример е Христос. Той бе погребан с Неговото плътско (макар и безгрешно) тяло, но възкръсна с духовно прославено тяло. То можеше да бъде видимо и да се подлага на физическите закони, да яде и да пие с апостолите, но можеше да бъде и невидимо, да минава през заключената врата и т.н. Божието слово учи, че с такива тела ще бъдат възкресени и всички праведни светии пред Бога, тела без никакви белези на греха.

Г.К.: В тази връзка, ако споменем иконите, свещените образи нямат силата си за Протестантството и за Петдесятната църква. Какво е обаче отношението към светците?  Защото думата „светец” се чува в тази църква.

Р.Б.: В Библията се говори за две групи светии. Едните са тук на земята и това са тези вярващи в Бога, които са се покаяли за своите грехове, новородени са и са приели Христос за свой личен спасител. Именно към тези светии на земята апостол Павел се обръща в много от своите послания като казва: до светиите и верните на Бога... Това не са хора, вече преминали в духовния свят и канонизирани за светии, на които трябва да се изработват икони и вярващите да им се молят. Другата група светии са тези, които са водили християнски живот и вече са преминали при Бога в небето. Никъде обаче Божието Слово не ни казва, че светиите на небето могат да бъдат наши посредници и закрилници. Това е едно от съществените практически различия между Протестантството от една страна и Православието и Католицизма от друга страна. Разбира се, ние приемаме светиите. Вглеждаме се в светлината на техния живот, стараем се да подражаваме техните делата, за нас те са пример за подражание, за устояване в трудни моменти. Също, те могат да бъдат за нас добро средство за насърчение, но не приемаме светиите в смисъла на ходатаи за нас в небето, защото Словото ясно ни казва, че няма друг посредник между човека и Бога освен Иисус Христос.

И още нещо за което някои неправилно упрекват протестантските църкви, като казват: вие, не уважавате Дева Мария. Това не е истина. Как може да не приемаме и да не се възхищаваме от тази жена, която сам Бог избра като чист съд за раждането на Неговия Син. Ако Бог я е прие за светия, кои сме ние, та да я отхвърляме? За мен тя е най-святата жена, живяла на земята. Аз се възхищавам пред нейния живот и подвиг. И мисля, че тя трябва да бъде съвършен пример за подражание за много християнки. Но никъде в Словото на Бога не се казва, че хората трябва да се молят на Дева Мария. Ако това е трябвало да бъде практика в Църквата, Христос щеше да загатне това, или щеше да бъде записано в Евангелието, че първите християни са го практикували

Г.К.: Нека поговорим за мисията на църквата. За служението и евангелизирането. Поне през ХХ век и в наше време протестантските църкви са, ще го кажа направо, по-агресивни, по-активни в своята евангелизаторска дейност в обществото от традиционните деноминации. Това е елемент от духовното служение или е някаква вътрешна задача на църквата, нейно правило?

Р.Б.: Мисля, че и двете. Само че не чрез някаква агресивна форма. Христос остави една много важна заръка към всички Свои последователи: идете по целия свят! Той не каза: вие, вярващите, си стойте някъде и които искат, нека идват при вас, а каза: идете! Първоначално, учениците на Христос не бяха склонни да изпълнят това Негово послание. И се наложи Бог да допусне преследване и гонение против тях, за да може те да напуснат Йерусалим и да тръгнат да разгласяват името и учението на Христос. Това послание на благовестие е прието от петдесятните вярващи и днес. Понеже всеки човек трябва да чуе за Христос и да има правото чрез свободната си воля да направи своя личен избор за вечността. Но не евангелизиране чрез някакви насилствени методи, а под формата на убеждението и най-вече чрез личния пример на един правилен богоугоден живот.

Има и друга много важна причина, поради която евангелските вярващи благовестват активно. И това е поради факта, че те са осъзнали истинската стойност на Божията любов и спасителното дело на Христос. Например, когато даден човек е бил болен от някаква много тежка и коварна болест и след това е открил лекарство за себе си, няма ли веднага да отиде и да сподели и с всички други, които подобно на него страдат от същата болест. Така че, поради тези две основни причини – веднъж като заръка от Христос и второ като лично преживяване, вярващите от петдесятните църкви продължават и до днес да бъдат едни от най-активните мисионери по света.

Г.К.: А търси ли се дебат, търси ли се дискусията както в рамките на Протестантизма, така и с другите деноминации?

Р.Б.: Поради това, че Протестантството като цяло няма онази йерархическа шапка по подобие на Православието и Католицизма, то всяка отделна църква има своята самостоятелност. И може би именно поради това в протестантския свят се наблюдава една духовна палитра, която за някои отстрани е трудно разбираема. Това обаче не означава, че между отделните църкви се създава някакво противопоставяне, или има разминаване, а по-скоро евангелските църкви в своето разнообразие взаимно се допълват.

        А, по отношение на Православието и Католицизма, Протестантството винаги е търсило контакти и сближаване. Защото знаем, че имаме един Господ, една вяра, едно кръщение, една Библия, един вечен живот, един Спасител. Напоследък много се говори за обединяване на християнството. Искам ясно да заявя, че ние сме за такова обединение, с една единствена уговорка: да бъде върху основата на Библията, а не върху исторически наслагвания през вековете. Защото факт е, че доста от практиките в християнството навлезли през годините, е невъзможно да бъдат защитени със стихове от Библията. И тук според мен е най-важната разлика между Протестантството и другите деноминации, особено с Православието. Защото Протестантството изгражда своите доктрини и практики единствено върху Божието Слово, докато Православието казва: върху Светото писание и светото предание. Аз уважавам и приемам преданието, но пак с едно условие: ако то отговаря на Словото. Ако има явно разминаване между записаното Слово и устното предание преминало през вековете, логично е, че трябва да остане Словото. Например: В Словото ясно се казва, че няма друг ходатай между човека и Бога, освен Иисус Христос. Но всички знаем, че в голям брой църкви вярващите се насърчават да търсят ходатайството на други лица пред Бога, понеже така било прието от преданията...!? Въпреки всичко, ние търсим контакти и сме готови за сближаване и единство, но, пак казвам, върху основата на Библията. Дори вече можем да се похвалим, че имаме добри контакти и с православни, и с католически свещеници...

Г.К.: Тъкмо исках да питам: В международен план съществува някакво обединение на Петдесятничеството...

Р.Б.: Когато казвам, че петдесятните църкви нямат йерархическа шапка, това не означава, че те нямат никаква връзка помежду си. Напротив, доста от тях са обединени в деноминации. Ето, например има Европейски съвет на петдесятните църкви, съществува на световната сцена и обединение на голяма част от петдесятните църкви но това не означава, че тази структура има правото да се намесва в живота и служението на отделната поместна църква. Ето, в България ние имаме Съюз на евангелските петдесятни църкви, в който членуват около 500 църкви...

Г.К.: Толкова много?

Р.Б.: Да, в почти всички градове... Но ръководството на този съюз, по никакъв начин не господарува над която и да е от църквите. Най-вече, тези обединения са с цел общение и единодействие в конкретни проекти или служения, а също и с цел материално подпомагаме на някои финансово по-слаби общества.

Г.К.: А какво е отношението към Петдесятната църква от другите религиозни общности и кръгове в България – православните, католическите, тези на традиционните протестантски изповедания? Има ли някакъв дискомфорт, някакви търкания?

Р.Б.: Да, първоначално е имало, при зараждането на петдесятните църкви в България, дори в рамките на самото Протестантство. Някои са приемали кръщението в Святия Дух, други не. Поставяло се е под въпрос дали тази практика е библейска или не. Някои от вярващите, получили духовното кръщение, първоначално са били отделяни от традиционните протестантски църкви и така са се образували нови петдесятни общества. Донякъде това противопоставяне е било естествено. Докато идва времето, когато се установява, че това е една библейска практика, а не нещо анти-християнско, анти-библейско. Днес вече няма подобни явления. Даже през 1993 г. беше възстановен Алиансът на протестантските църкви в България (ОЕЦ), в който доскоро членуваха пет, а сега вече сме девет деноминации, при което на ротационен принцип всяка една от деноминациите председателства Алианса за мандат от по две години. Така че днес вече няма разногласия на богословска основа.

Г.К.: А как стоят нещата с официалната позиция на Православната църква?

Р.Б.: Този въпрос е малко по-труден за обяснение. Православието като цяло има негативно отношение към целия протестантски свят. Поради факта, че Православието никога не е преживявало своя реформация, нещата там са доста закостенели. Така че сигурно там има отрицателно отношение към протестантските църкви, но то е по-скоро субективно, отколкото богословски...

Г.К.: Или е официална политика?

Р.Б.: По принцип, официално Синодът, поне аз не знам да е изказал ясно свое мнение. Особено сега, когато България е член на Европейския съюз, където един значителен процент от народите в него са протестантски християни и е трудно да се правят анти-протестантски изявления. Макар с промяната на Закона за вероизповеданията през 2002 г. чл. 10 създава предпоставки за неравнопоставеност между религиите в България, все пак това не би трябвало да фаворизира едно вероизповедание над друго.

Г.К.: Въпросът ми целеше и едно друго измерение. И в Православието, и в Католицизма има, особено в Средните векове, хора, които говорят за кръщение в Светия дух. Ядрото на цялото учение на св. Симеон Нови Богослов например е разликата между водното кръщение и огненото, кръщението в Духа свети. Такъв е и Никита Ститат, неговият ученик. Могат да се посочат подобни автори и на Запад. Търсят ли се някакви допирни точки с тези учения? Доктринално, исторически и т.н.?

Р.Б.: Както вече казах, макар и в много по-малък мащаб, но най-вероятно кръщението в Святия Дух никога не е преставало през вековете. Разбира се, че това е било най-силно изразено през ранните векове от историята на Църквата, а също и през последните сто години. Много тълкуватели на Библията, сравняват тези два етапа от историята на Църквата с ранния и късния дъжд върху земята на Израел – първият при посяването на нивите, а вторият – малко преди жътвата. Също, през вековете, както и сега в Православието има вярващи, които получават кръщение в Святия Дух, но това е по-скоро изключение, отколкото практика, а още по-малко проповядвана библейска доктрина от амвоните. Обикновено, на такива вярващи не се гледа с добро око и някои от тях биват принуждавани да напуснат църквата. В Католицизма нещата стоят малко по-различно. Там вече има значителен брой вярващи, особено сред младите хора, които редовно четат Библията, приемат истината за духовното кръщение и се молят за Святия Дух. Такива вярващи не напускат католическата църква, а остават там, за да проповядват петдесятната истина и сред другите вярващи. Това в значителен процент може да бъде наблюдавано в католическа Латинска Америка и особено в Бразилия, където има хиляди католици приели кръщението в Святия Дух.

Г.К.: Нека поговорим сега, макар и накратко, конкретно за Подуенската църква.

Р.М.: Първата петдесятна църква в София възниква през 1928-29 г., като някои от нейните вярващи са от кв. Подуяне. Но понеже в онова време им е било доста трудно да пътуват до града, през 1934 г. те започват да се събират в квартала и така се полагат основите на Петдесятната църква в Подуяне. За десетина години обществото от вярващи нараства на около 50-60 човека. А през 1949 г. когато църквата се настанява на сегашния си адрес ул. „Острово” 10 в кв.”Хаджи Димитър”, числеността на църквата е около 80 души. Днес църквата наброява около 500 члена. За всичките тези близо 75 години, от 1990 г. аз съм третият пастир на църквата.

Специфичното при протестантските църкви е, че поклонението в тях не е толкова индивидуално, всеки да влезе да се помоли и да си замине, а е под формата на общо богослужение. Най-вече в неделя, но също и през седмичните дни почти всички вярващи се събират заедно. Заедно се пеят хваления, чете се Библията, проповядва се, принасят се молитви, въобще се води един по-общ духовен живот, отколкото вярващите да се насърчават да водят индивидуален начин на поклонение. Обикновено, богослужението трае около един, два часа.

Също, ние се стремим да бъдем и извън църквата, в обществото. С различни социални проекти насочени към отделни групи хора, като инвалиди, сираци, възрастни хора, с лишените от свобода и т.н. Опитваме се да ползваме и професионалните способности и умения на вярващите. Пример за това са безплатните медицински прегледи, от които всеки може да се възползва. Понякога организираме събиране на дрехи за хора в нужда. По никакъв начин обаче с тази социална дейност не искаме да привличаме хора, или да си правим евтина реклама, а чрез нея целим да покажем на хората Божията любов и то не само на думи и чрез проповеди, а най-вече на дело.

Г.К.: Прави впечатление, че църквата има сайт, работи се с модерни технологии, а в същото време е много трудно да се срещне нейно присъствие извън вашите вътрешни медии. Това на какво се дължи?

Р.Б.: Мисля, че това е следствие на една неофициална политика в страната. В желанието на някои кръгове, България непременно да остане православно ориентирана, се забелязва един флирт между Православие и държава, което довежда до настройка против протестантските църкви като цяло. Това отношение може да бъде забелязано и в дейността на някои медии. Истина е, че вратите за Протестантството в България се отварят много трудно.

Г.К.: Търсят ли се такива възможности?

Р.Б.: Разбира се, че се търсят, но се реализират много, много трудно. Когато се чуе, че става дума за Протестантство, директно се заявява: ние сме православни... Понякога е трудно е да се доказва с факти и свидетели, но имаме десетки и дори стотици случаи на хора, дискриминирани поради това, че ясно са заявили своята деноминационна принадлежност като християни. Разбира се, че в една правова държава, част от Европа, това става неофициално.

Г.К.: Пастор Борджиев, благодаря Ви за това интервю!

Р.Б.: Аз също благодаря за Вашето внимание.

22.09.2008, София